Моля ви, обичайте ме....

Общоприетото мислене убива

 

Казвам се Карлос Кастанеда. Бих искал днес да направите едно нещо - бих искал да престанете да съдите. Моля, не идвайте тук, въоръжени с общоприетото мислене. Хората научават, че ще говоря - както и да са чули, - и идват да дискредитират Кастанеда. Да ме засегнат. „Четох вашите книги и те са инфантилни." „Всичките ви последни книги са скучни." Не идвайте тук по този начин. Безполезно е. Днес искам да ви помоля само за един час да се отворите за възгледа, който аз ще ви представя. Недейте да слушате като възпитани студенти. Говорил съм пред възпитани студенти по-рано - те са мъртви и високомерни. Общоприетото мислене и идеалите именно са това, което ни убива. Ние се вкопчваме в тях със зъби и нокти - същински човекоподобни маймуни.  

 

Точно така ни наричаше дон Хуан Матус: смахнати маймуни. Не бях се явявал сред „обществото" от тридесет години. Не ходя при хората да им говоря. За момента съм тук. За месец, може би два... после ще изчезна. Ние не сме се изолирали на някой остров, особено сега. Не можем да си го позволим. Ние имаме да плащаме един дълг към тези, които си даваха труда да ни покажат някои неща. Ние наследихме това знание; дон Хуан ни казваше да не се оправдаваме и обясняваме. Искаме да видите, че съществуват невъобразими, но прагматични възможности, които не са извън досега ни. На мен самия ми доставяше екзотично удоволствие да наблюдавам такъв полет - чиста езотерика. И това не беше само за моите очи. Аз не съм нуждаещ се, аз нямам нужда от нищо. Вие сте ми нужни колкото дупка в главата. Обаче аз съм пътешественик, изследовател. Аз плавам - там вън. Иска ми се и други да имат тази възможност.

                    

Кастанеда и спътниците му са енергийни радикали на това, което може да се окаже единствената значима революция на нашето време - трансформиране на биологическата повеля в еволюционна. Ако господстващият социален ред повелява продължаване на рода, то безстрашният ред на магьосниците (всички те енергийни пирати) цели нещо по-малко земно. Тяхното изумително, епично намерение е да напуснат земята по начина, по който го прави дон Хуан преди двадесет години — като чиста енергия, непокътнато осъзнаване. Магьосниците наричат това салтомортале „абстрактния полет".

 
      Кастанеда се появи. Той се засмя широко, разтърси ми ръката и седна. Тъкмо се канех да заговоря за маймуните, когато той се разхлипа. Челото му се сбръчка; цялото му тяло се тресеше от ридания. Скоро почна да се задъхва като риба, изхвърлена от аквариум. Овлажняла, долната му устна трепереше неудържимо. Ръката му се изпружи, пръстите спазматично потръпваха - после се разтвориха като цъфтяща нощем пъпка от Магазинче на ужасите, сякаш за да приеме подаяние.

 

- Моля ви! - За миг спираше тиковете с лицевите мускули, колкото да изплюе думите. Направо ме изнудваше, жално умолявайки: - Моля ви, обичайте ме!

 

Кастанеда отново се разхълца като повредено, задавящо се кранче за вода и се превърна направо в някакво гадно устройство за ридания.

 

- Това сме ние - човекоподобни маймуни с алуминиеви канчета. Толкова рутинни, толкова кекави. Мастурбиращи. Ние сме върховни, обаче тези безразсъдъчни маймуни нямат нужната енергия, за да виждат - и така надделява мозъкът на звяра. Ние не можем да схванем нашия прозорец на възможностите, да хванем нашия „кубичен сантиметър шанс". И как бихме могли? Прекалено сме заети да се държим за ръката на мамчето. Да си мислим колко сме прекрасни, колко сме чувствителни, колко сме уникални. Ние не сме уникални! Сценариите на нашите животи вече са написани - говореше той със заплашителна гримаса - от други. Ние знаем... обаче не ни пука. Зарежи го, казваме ние. Ние сме крайни циници. Дявол да го вземе! Ей така живеем ние! В канавка с топлички лайна! Какво ни направиха те?... Така говореше обикновено дон Хуан. Често ми казваше: „Е, как е морковът?" „Какво имаш предвид?" „Морковът, който са ти заврели в задника." И аз страхотно се обиждах, той наистина можеше да го направи! Особено когато казваше: „Благодари се, че още не са му направили и дръжка."

 

- Но ако имаме избор, защо тогава стоим в канавката? Ами понеже е топличко. Не искаме да я напускаме, ние мразим да се сбогуваме. И се тревожим - у-ха! - как само се терзаем, по двадесет и шест часа на ден! И за какво мислиш се притесняваме? - Той пак се ухили и заприлича на гумен Чешиърски котарак. - За себе си! Какво съм аз? Какво ме чака? Какво ще ми се случи? Такава егомания! Толкова ужасно. Но така ни държи в плен!

Обаче човекоподобната маймуна е хипнотизирана от думи и синтаксис. Тя трябва да разбере, на всяка цена. И трябва да има режим на разбиране.

 

- Ние сме линейни същества - опасни същества на навика и повторенията. На нас ни е нужно да знаем: Това тук е място за пилетата! Това място тук е за връзките за обувките! Това там е автомивката! И ако един ден някое от тях се окаже не на мястото си - ние откачаме!

 

Той настоява да плати обяда. Когато сервитьорът му донася бележката, изпитвам внезапен порив да му измъкна кредитната карта и да видя дали е на негово име. Той улавя погледа ми.

  ..............................................искате ли още .................................................?

Човек живее само два пъти

Интервю с Карлос Кастанеда (Брус Уагнър)

С визията си за една отделна реалност Карлос Кастанеда омая цяло едно поколение. В едно от много редките си интервюта легендарният магьосник разговаря с Брус Уагнър за дон Хуан, свободата, сънуването и смъртта - както и за смешните неща, които се случват по пътя към безкрайността.



Карлос Кастанеда вече не живее тук. След години на много строга дисциплина - години по пътя на воина -той успява да се измъкне от мижавия театър на всекидневния живот. Той е един празен човек, фуния, разказвач на сказания и приказки; всъщност изобщо не и човек, а същество, което вече нищо не го свързва с този свят, който познаваме. Той е последният нагуал, запушалката на много векове - древна приемствена линия от магьосници, чиято най-голяма победа е да нарушат „споразумението" за нормалната реалност. С публикуването на деветата му книга, „Изкуството на сънуването", той за миг отново изплува на повърхността, и то по своя собствен начин.

Изумителната книга, родена от тази среща - „Учението на дон Хуан - пътят на знанието на един индианец яки" -моментално се превръща в класика, която направо изкъртва от пантите „Вратите на възприятието"* и наелектризира цяло едно поколение. Оттогава насам той продължава „да бели лука люспа след люспа, като добавя нови и нови дневници със своите изживявания - с което авторитетно хвърля светлина над необичайните реалности, които рушат аза. Обобщаващото заглавие на цялата му работа би могло да бъде „Изчезването на Карлос Кастанеда". „Нужно ни е да намерим различна дума за магьосничество, казва той. Това е много тъмно. Свързваме го с всякакви средновековни нелепости - ритуали, зло. На мен повече ми харесва „път на воина" или „навигация". Защото точно това правят магьосниците - те са навигатори."

Неговият литературен агент и адвокати са целодневен щит срещу налети на журналисти и откачалки, духовни лепки, нюейджърски вдъхновители и търсещи, писатели, желаещи да адаптират неговото творчество - прочути и неизвестни, със или без разрешение; както и фалшиви семинари, гъмжащи от въплъщения на Карлос. Вече тридесет години все още не е дадена награда за главата му. Той изобщо не се интересува от гурута или гуруизъм; няма никакви бентли, никакви ранча с поклонници, обвити в тюрбани, никакво почетно гостуване по страниците на парижкото издание на „Вог". Няма никакъв „Институт Кастанеда", или „Център за напреднали изследвания над магьосничеството", или пък „Академия по сънуване" - никакви рекламни проповеди, гъби или тантрически секс. Няма да има никакви биографии и никакви скандали. Когато го поканят да изнася лекции, Кастанеда не взима никакъв хонорар и предлага сам да си плати пътните разходи. Входната такса обикновено е само няколко долара, колкото да се покрият разходите за наемане на залата. От участниците се изисква едно-единствено нещо - тяхното пълно внимание.

- „Какво искаш от живота?""- това ме питаше често дон Хуан. Класическият ми отговор беше: „Откровено казано, дон Хуан, не знам." Това бе моята поза на „човек на мисълта" интелектуалец. Дон Хуан каза: „Този отговор може да задоволи майка ти, но не и мен." Разбираш ли, аз вече не можех да мисля, бях банкрутирал напълно. А той беше един индианец. По дяволите, човече! Нямаш представа какво означава това. Бях любезен с него, но го гледах отгоре надолу. Един ден той ме попита дали сме равни. Тогава очите ми се просълзиха и аз обгърнах раменете му. „Разбира се, че сме равни, дон Хуан! Как можеш да кажеш такова нещо!". Страхотна прегръдка, и аз на практика се разплаках. „Наистина ли мислиш така?", попита той. ,Да, за Бога!" Когато отпуснах прегръдката си, той каза: „Не, не сме равни. Аз съм безупречен воин, а ти си един жалък глупак. Аз мога да преценя целия си живот само в един миг. А ти дори не можеш да мислиш."

Кастанеда предлага и полет от скала над каньона. ;)
Идеализирането на двете полярности обезцветява пейзажа.

Салтомортале/то не е за кой да е пигмей..
камо ли за блогореЙ....
въздъъххх....